.Нещо.

И аз не знам какво...
Всичко се променя... Хората се променят...
Колко е лесно да го кажеш, колко е трудно да го разбереш.

Чувствам се... тъжна. Да. Заради много неща.
Сигурно ще ми мине.
Имам чувството, че трябва да се променя, иска ми се да мога да угодя на всички, но все не успявам...
Тези дни съм изпаднала в някаква депресия от... разни неща и ми е малко трудно да гледам позитивно на нещата.
Толкова съм уморена.
Толкова съм уморена от хората и техните капризи.
Толкова съм уморена от всичко около мен, толкова съм отегчена и разочарована и то от колко много неща, че направо се пръскам по шевовете. Нервите ми просто не издържат на това напрежение и накрая ще се побъркам.
Да.
Иначе всичко е наред, мисля.

And if I told you that I loved you
You`d maybe think theres something wrong
I`m not a man of too many faces
The mask I wear is one
Those who speak know nothing
And find out to their cost
Like those who curse their luck in too many places
And those who smile are lost

.А за тях има какво да се каже.

За кое от двете?
Ще попита някой.
И за двете.
Ще отговоря аз.
Защото е така. Има много какво да се каже. И за хората, и за мечтите.
Завръщам се, като закъсняла среща в този малък свят, (стария се повреди, явно не съм била достатъчно добра с него) чувствам се като съвсем нова и плахо пристъпваща към вратите на това неизвестно.
Страх ме е да не разваля всичко, началото винаги е толкова вълнуващо...

Хайде по същество, *издухва няколко калинки от клавиатурата* какво им става на хората?
Защо те забравят?
Не разбирам, как така преди са ти говорели разни неща от типа на "значиш много за мен", а след известно време спираш да означаваш каквото и да било.
Песъчинка...
Прашинка...
Нещо по-мъничко.
Без обяснима причина за което.

Прекалено много разговори и никаква комуникация. (как я обичам тази песен...)

Защо?
Очевидно с времето ставаме безинтересни, като някои многократно изминавани пътища.
Очевидно с времето ставаме скучни, като глупавите филми, които никога повече няма да гледаме.
Очевидно с времето ставаме излишни.
И това е тъжно.
Променяме се. Твърде много, твърде бързо и твърде неочаквано, та после едва успяваме да познаем самите себе си.
Неприятно, но факт, няма какво да се прави, това явно е част от съдбата ни и толкоз.

Вкусът на живота. (или "къде, по бръмбарите, ми е здравия разум?")

О, да, този, който е казал, че любовта поразява като гръм от ясно небе не е излъгал.
Въобще.
Ето, на, мислиш си, че това е поредното ти празноглаво увлечение с неприятни последици за крехката ти душица, а се оказва, че Тя е дошла при теб.
Не очакваш нищо по-дълготрайно от един миг, а вече е минала половин година без малко и ти все още си влюбен до уши, физически, затънал в реалността, която често не е никак прекрасна, но душата ти се носи сред розови облаци. И най-важното - Не е сама!

Откриваш нови хора, бориш се, за постигането на целите си, обичаш с всички сили, мечтаеш и рисуваш нови, непознати измислени светове, радваш се при всеки повод, усмихваш се на всеки непознат.
Защото сега се чувстваш прероден,
сега се чувстваш значим и обичан,
сега се чувстваш истински.