.кхъ-кхъ.

Плюшени пеещи и непеещи сърчица, балони, розови и червени... неща.
Единственото забавно беше майсторенето на картичката и избирането на подаръка.
Иначе всичко си беше както обикновенно, не сме си казали "обичам те" за пръв път, нито пък за последен, все пак идеята, за това че е празник на влюбените... не знам, мина добре, ето какво.

Напоследък се замислям все повече и повече за загубите.
За нелепите загуби на приятели, той не те разбрал, ти не си разбрал и докато се усетиш, отношенията ви са охладняли или направо изчезнали, а времето си минава и "някой ден", може да дойде твърде късно.
Не се разчувствам, просто ме обзема носталгия.
Също и хората, с които от много време не си се виждал, поради прекалена заетост, добре че е интернета, та да разбереш, че са живи.

Не, не, хората наистина са подли, говорят ти мили неща, а обърнеш ли им гръб, говорят съвсем друго, радват ти се, но само докато си тръгнеш, обичат те, докато им изнася.
Ако не си съгласен с тях, биваш отлъчен, чувстваш се като малко котенце, което някой е галил, а след като му е омръзнало просто му е бил шута и си е тръгнал. Ето така. Всеки ти се оплаква колко зле си се държал, всеки ти плаче на рамото, всеки иска повече, отколкото можеш да му дадеш, но никой не иска да изслуша защитата ти, никой не иска да обърне внимание на проблемите ти, никой не пита как ТИ се чувстваш в цялата тази работа... Никой, освен най-близките ти приятели, никой, освен половинката ти.
На мен и това ми е предостатъчно и се радвам, че са до мен.
Но останалите много ми липсват и някои отношения просто не мога да променя.
Чувствам се странно.